Припомням ви романа на Светлана Йонкова „Опитомяване на дявола”. В романа се разказва за живота на една обикновена жена, преминаващ през два века, през два свята, за неспирната борба да те има и да намериш някога някъде личната си вяра, която да те води през дните. Главната героиня София (в името вероятно се крие и значението му „мъдрост”, но и името на този толкова жив и интересен град, в който се развива действието) е борец и домошар, твърда жена и нежна майка. Изграждайки образа на героинята си Светлана Йонкова ни превежда през годините на късния социализъм, на борбите за демокрация и по пътя на незавършващия ни „преход”. Романът рисува една вярна, но неосъждаща картина на времето, в което живеем. В героинята се оглежда българката между 30 и 60 годишна възраст. Романът е написан от известната съвременна поетеса Светлана Йонкова. Вероятно времето ни и животът носят теми по които не може да се пише кратко. За това и поетите започват да пишат романи. Роман задълбочен и проникновен, но заедно с това и зареден с красота на изказа и поетическа метафоричност. Добавям като илюстрация един знаков епизод: „… Морето мълчеше. На няколко метра от София беше приседнал Дяволът, но и той напоследък беше станал доста мълчалив.        - Знаеш ли, че напоследък съм по-объркана от всякога... Как става така, че тази моя глава, вместо да поумнява, привлича все повече беди? Как успяват хората да живеят в мир със себе си, а аз не мога? Ето, Руми например: гледа си мъжа и детето, лекува хората, дори с татко успява някак да мели брашно...а аз дори със себе си не мога да разговарям спокойно...Била аполитична! И какво? Обикалям по улиците, гледам избелели предизборни плакати на кого ли не, душата си изядох някога, а керванът върви, кучето си лае...И коя е правата? Руми, или аз? Но кажи ми: ако утре изчезне и малката Стоянка, а произволът и престъпността продължават да се ширят безнаказано, нима и тогава сестра ми ще си остане аполитична?         Дяволът се подсмихна, но не каза нищо.         Морето равнодушно се съгласяваше. Гларусите пишеха неразбираеми писма из въздуха – и това напомни на София, че и тя трябва да напише нещо. Всеки, който е жив, пише по един стих – и така животът продължава, защото е поема...”В начале бе Слово” – стрелна се в главата й и тя отново се опита да си спомни магическата дума. ...Морето се вълнуваше, както се е вълнувало от Сътворението насам, хоризонтът беше непостижим като вечността – и София се загледа в него. Очите й различиха в далечината нещо като лодка.           - Знаеш ли, – обърна се пак към морето след известно време, - гледам тази лодка и си мисля: някой пътува в нея, а може би никой не го чака; аз пък чакам някого, но никой не идва. Ти очакваш ли някого освен удавниците?           Тишината отново набъбна. Водата извираше от глъбините, за да се върне отново в тях, показвайки само за миг на повърхността лъскавите си очи. Изглежда имаше мъртво течение.           Самотната лодка вече беше порасла колкото обувка. Да, лодка беше. ……            София се вторачи в листа, прочете го още веднъж – и го смачка.                      - Виж – въздъхна тя, - желая само това, което всяка майка иска за детето си... И защо питаш? Та ти знаеш какво искам! Искам я жива, жива на всяка цена, каквато и да е!            - А не помниш ли колко вироглава беше тя? Хайде, бъди честна! „Каквато и да е” не те устройваше, малко ли ти късаше нервите? Много бързо забравяш!            - Сега ми е все едно, само да я намеря! Само да видя, че това младо тяло е живо, топло...че мърда, ох, Камелия!                 - Мили Боже? – ухили се Дяволът. – Май сега си играем на   безусловна любов?                 По-рано София би пламнала от обида.                 Но безкомпромисното море пред нея правеше отговорите недвусмислени.              - В какво ме обвиняваш? – тръсна все пак глава тя и гласът й се задави. – Че не съм я приемала такава, каквато е? Та коя майка би гледала равнодушно как хвърчи дъщеря й към пропастта, без да се опита да я спре! А ти ми говориш, че си играя на любов – каква рече? – безусловна! Винаги съм обичала дъщеря си, каквото и да ми сервира...              …А имаше претенции към Камелия! Баща й беше скочил под влака, без да помисли за сираците, които ще остави, а майка й цял живот беше преследвала вятъра. Че каква да е тогава дъщерята?               - И все пак ти имаш правото да я съдиш, защото си й дала живот! – опипа Дяволът почвата.               - Луд ли си? Та може ли това да бъде основание?               - А какво друго основание има Господ, че да те съди? Виж какво ти докара до главата...               …            Нещо цамбурна във водата.            София подскочи.            Беше бележникът със стихотворенията й. Водата го погълна за секунди.            Какъв смисъл имаше съпротивата?            Можеше ли само голото желание да промени нещо?            Една вълна я шибна право в лицето – и тя сякаш изтрезня.            Погледът й се плъзна по вълните – и София отново заразмишлява на глас:            - Това е, защото ме е страх. Страхът връзва езика ми – и го прави тромав, сякаш съм пияна. Затова и магическата дума все ми се изплъзва. А от какво ме е страх? Нали уж всички видове страх са свързани в крайна сметка със смъртта?..Но на мене ми се струва, че има и по-голям страх от този...Това е страхът от щастието. И може би – тя се изправи, сякаш държеше реч, - може би се страхувам да повярвам, че имам право да бъда щастлива? …        - Ще те намеря, защото вярвам в това! Пази се, море, пази се, небе, пази се и Ти, Господи, дай ми път, защото аз, грешната, идвам да взема онова, което е мое! Камелия-я! Камелия-я! – викаше като луда София. – Камелия-я! Чакам те!           Лодката наближаваше. Сега вече можеше да се различи и лодкарят...А! Та това не е ли жена...Господи? Мили Боже! Чудо на чудесата!           - Камелия! Камелия-я!           Лицето й беше изкривено от безумие.           Вярата никога не е била и не може да бъде разумна.           Вятърът разнасяше нейния вик, но лодката все още беше далече. По едно време лодкарката й помаха с ръка, сякаш да покаже, че я е чула…”