да ни спаси от нас самите!

И яростно накълцваме гулията

с измамната надежда да сме сити.

За кой ли път във криво огледало

оглеждаме се за да се харесаме?

Придърпваме протритото одеяло

и лъжем, че е топло и е весело.

За кой ли път! А гладни сме за истини.

Треперим не от студ и страх от Бога.

Петимни сме да срещаме душите си

и да оставим срамното „Не мога”.

Но спираме мечтите пред вратите си…

Навеждаме глави пред прага…

Привързваме крилете и очакваме

земята за последната награда…