В класната стая. Оставям книгата на видимо място. Един юнак от предучилищната започва да срича заглавието „Дре-бо-съ…”. Прекъсвам го „Я, погледни по-добре, какво всъщност пише.” Детето се връща „До-бро-съ-ци-те” . „Браво! Нали видя, че думичката е друга”. После започваме да се питаме – а защо са добросъци, те добри ли са, а като са „съци” дребни ли са като дребосъци или са само странни. Време е да разгърнем страниците, да разгледаме илюстрациите и да започнем да четем.
Всъщност вече съм прочела всички глави без да съм минала по всички възможни отклонения и ми е интересно какъв път биха избрали децата. Но първо решавам да ги насоча към задната корица, да разгледаме снимките на автора и художника. Интересът към прочитането на кратките данни за тях не е голям, но снимките са интересни, а въпросите още повече: „Ама те истинските ли са? А това ли са им децата? Ама наистина ли техните деца?” Все пак прочитаме и написаното. „Аз имам „Голямото приключение на малкото таласъмче” и съм я чел по много начини”, споделя един бъдещ четвъртокласник. Насочвам разговора към това какво е приказка-игра. Говорим си как ще станем нещо като съавтори, когато избираме пътя на героите, че е възможно да минем по много различни пътища, а понякога може и да се върнем назад или пък да се върнем на някоя глава, която вече сме чели.
Започваме. За около седмица минаваме по около шест маршрута на приключението. Прибираме се от игра и питам: задачки-закачки или добросъците. „Да четем” е отговорът. А в стаята вече се е появила и другата спомената книга.
И така „Добросъците” е третата книга приказка –игра, написана от Никола Райков. Какво я отличава, какво я приближава към предишните, а и към всичко друго, което децата четат.
Започнах с наблюденията си върху детското поведение, а не върху текста, защото ние възрастните сме склонни да теоретизираме по темата „четат ли децата”. И истината е, че децата всъщност четат. Важното е да има какво. Важното е да им показваме, че четенето е удоволствие и игра. И да не разчитаме, че интересът към четенето ще се породи от нищото. Той се поражда от нашия пример и от нашето възрастно съучастие. Никола Райков като автор го прави успешно и с тази книга, която има важната функция да е предназначена за игра и споделено четене.
И така доверете ни се – започва приказката.
Фотьойльонката Фифита, Електрушката Жужка и Прахоядът Смук-смук са нашите водачи през приключението. Те са главните герои. Трябва да избираме за първи път – за кого искаш да научиш повече и да поемем на път. Но, внимание – тук трябва и да запишеш две буквички. И това е част от приключението, защото при следващия избор ще запишеш още две и ще получиш дума, която ще насочи твоето пътуване. Така че на второ ниво на избор ти си стъпил на една от девет възможни посоки на развитие. И всички ще се срещнем в глава 19, която пък ни насочва към дните на седмицата. „Ако днес е понеделник, вторник… отиди на глава…и ако си написал… продължи от глава…за да попаднеш на глава…”. Включването на всички тези условия е важна стъпка: детето вече е пораснал читател и изборите му са ограничени от специални условия. Въпреки това те съвсем не са малко. Точно по 207 начина можеш да преминеш през приключението на добросъците, обитаващи дома. Тръгваш по един от три пътя за да стигнеш до един от осемнадесет възможни края, но можеш да минеш през двеста и седем пътеки. И това ако не е най-страхотната игра!
Кои са добросъците и какви са приключенията? Къде живеят, кое е тяхното вълшебно царство? Какво умеят да правят? Най-лесно е да приложа рекламния трик: разгърни страниците, разгледай илюстрациите на Мая Бочева, прочети текста на Никола Райков и ще разбереш. Но все пак ще разкрия малко. Защото искам да изтъкна достойнствата на това четиво. Добросъците са „чудовща, които не са чудовища. Със шест крака, хоботи и крила, но добри по душа”, научаваме при един възможен край в глава 56, когато старият електрул решава да свети само за добрите книжки. Добросъците живеят на тайни места у дома и са активни през нощта, т.е. когато децата заспят, а животът им е съвсем различен, макар и неотлъчно свързан с живота на Големите Човеци.
Както вече стана ясно, тези същества живеят у дома, а приключенията им се случват в широките простори на Хола, Коридора, Спалнята, Детската стая, Кухнята, Банята и разбира се Тайния шкаф. Домът се превръща в място за приключения когато си малък и с широко отворени очи, когато искаш да научаваш нови неща и си открит за нови преживявания. Случките с героите водят до откриването на нови обитатели на това огромно пространство, до сблъсъци и преодолявания на различия, до избори, които ни учат на толерантност, на приятелство, на сговор. Особено ценни са съжденията на Жужка за живота, когато разбира, че не е чак толкова зле да спреш за малко да чертаеш собствените си планове или да изцапаш малко крилцата си, щом с това ще помогнеш на другите.
Някои от възможните краища разделят нашите герои, защото някой от тях е достигнал мечтите си. Други отварят вратичка към нови приключения, за които книжката не стига. Трети ни дават храна за размисъл за собствения ни голямочовешки живот.
Забавни случки, забавни и красиви илюстрации. Език, достъпен и дори напълно ежедневен. Което е съвсем нормално за такова четиво.
Връщам се към репортажната част за да добавя някои реакции на малчуганите: „Гледай, гледай! Космат крак” – за илюстрацията към глава 16 или „Ооо! Сватба!” - при глава 55; бурен смях при всяка проява на лакомия от страна на Смук-смук и когато светлината в дупето на елуктрушките запремигва.
И така: поучителна без да е дидактична, забавна и на места иронична, предизвикваща приключенския дух и провокираща към споделено четене, към забавна семейна игра: това са достойнствата на новата книга на Никола Райков и Мая Бочева. Споменавам художника като съавтор. Защото тук се получава така. Илюстрациите допълват, доразказват историята.
На мен ми хареса. На децата, с които я споделих – също. Опитайте и вие.
Разбира се, че ми пука...
Много са бързи понякога! Автор и потърпе...
