Така е и с читалище „Добри Чинтулов” в София. Тук се провеждат – в малката зала -  литературни четения, изложби, представления... И винаги е светло и уютно.

Една от групите –Театър „Конникъ” с ръководител Пламен Глогов има три авторски спектакъла: „Приказно царство“, „Косе Босе“ и „Любов насън и наяве“.

Защо са избрали името „Конникъ”? Ръководителят на състава обяснява: -  „Конникът“ е древен български символ. Става и възрожденски, благодарение на стиховете на Чинтулов и понеже той е патрон на читалището, реших така да го кръстим. Носи сила, устрем и вдъхновение.

Последното представление „Любов насън и наяве” е съчетание на поезия, драматургия, танц и кино. Съчетание, което самият Пламен Глогов нарича „експеримент с границите на поносимост” на публиката. Но дали защото тя е пристрастна, отворена и софистицирана, или просто човек е склонен да приеме добре синкретизма в изкуството, съвсем не затруднява хората в залата. Затрудненията идват после – когато трябва да осмислиш връзките между сън и реалност, живот и смърт. Защото си се потопил за един дълъг миг в големите въпроси и си се откъснал от ежедневностите и забързания ход.

Всъщност тезата за „предела на поносимост” ме вълнува. Задавам въпрос и получавам обстойно разсъждение: „Има практически два предела в режисьорската интерпретация на драматургичния материал. Единият е от типа декоструиране - разглабяш на части сюжета подобно на кубист и го сглабяш отново като резултатът може да доведе до неузнаваемост на първичното произведение. Пределът е там докъдето все още може да се различи първоизточника.

Вторият предел е пределът на изразните средства, които използва режисьора, за да докаже свръхзадачата, която извлича от текста, докосвайки индиректно подсъзнанието на публиката. В случая свръхзадачата е „ако искаш бъдеш истински жив (дори в смъртта!), трябва да не спираш да обичаш истински“. Такава „истинска“ любов ми се стори, че за да остане гола и ярка, трябваше да бъде облечена в няколко жанра – кино, танц, картинни презентации, музикални интермедии, сценично присъствие. Исках да усетя, че прекалявам, да усетя болката в сетивата на публиката от всичката тази красота и любов. И някой да каже- „може би нямаше нужда от това стихотворение, или от тази песен“…но всеки щеше да каже различно. Защото хората виждат различни измерения и проявления на любовта. Експеримент- доколко можем да натоварим с красиви експресии любовта, без да нараним хармонията й.”

И в този експеримент идва включването на читалището. Защото не просто спектакълът се представя в него и от негови творци. Филмът показва библиотеката на именно това читалище, с библиотекар – истински, автентичен, жив – читалищният библиотекар.  Виждаме я като герой във филма на Смилен Савов, авторите вплитат читалището във фабулата заради уютната атмосфера, която е съхранила библиотеката му, но и като благодарност, че приютява странстващата трупа и дава възможност да развива идеите си на сцена.

За да разберете как „смъртта ще остане без царство”, защото сън и реалност се вплитат по силата на любовта, гледайте следващите представления на „Любов на сън и наяве”, както и другите представления на театър „Конникъ”, не пропускайте да вземете със себе си книга и да я оставите на масата за свободна размяна. Може би ще откриете своята вълшебна и сънувана точно там…