Стихосбирката е факт от месеци. Но не е представяна в София. В салона на Унгарския културен институт като три орисници Миглена Николчина, Екатерина Йосифова и Мария Калинова седят около майката и нейната рожба: Десислава Неделчева и книгата  „Източно време”. По време на представянето истинските и деца -  дъщерите и са в скута на баща си и се гордеят с мама. Така е редно. От тази премиера до днес са минали още месеци.

От залата възрастна жена задава неуместния въпрос – „аз не разбирам от литература, но така ли се пише днес поезия”. Внимателно и отговаря Миглена Николчина. Само че на мен ми се иска аз да отговоря и то не дотам внимателно. Да – така се пише и не днес и не от вчера. Книгата не може да бъде обвинена в липса на професионализъм: и заглавието, и корицата и самите стихове – всичко е направено от хора, които знаят какво правят и как го правят. Стиховете са правилно написани, литературни са, крият една особена музикалност. Но когато ги слушаш, в тази музика чуваш ежедневните звуци – на трополене на тенджери и детски крачка, на ритнати по улицата камъчета, плач и вик. Звук на дребнотемие – звук, който убива.

Всички хвалят поетесата, стиховете и, а на мен ми се събира горчилка в душата, не харесвам стиховете и в залата започва нещо да ме гризе. Защо?  Да не би вината да е в мен, да не би това, което тази млада жена е написала да е една моя отколешна рана, която не ми дава мира. Дали пък просто не завиждам, че тя е взела тази болка в ръце и я е умесила в стихове, а аз още изпитвам ужас от това, което в такива моменти жената изпитва.

Купувам книгата, чета я първи път – нищо – същото е; втори път – пак така – единствено самообвиненията се уталожват. Не, не е причината в чувството на самотност  и безполезност, когато животът кипи , а ти сменяш памперси, мъжът ти не е до теб, а работи – убеден, че прави най-доброто за семейството, но ти искаш друго – поне веднъж да вземе децата и да се пръждосат нанякъде, поне една нощ да изчезнеш и те тримата да спят или будуват или беснеят, но ти дори да не разбереш. Не, не е това. Някъде в стиховете се промушва и друга тема – за твоето детство, припомнено през живота ти с децата. Дали това не е отново лична болка?

И все още неуверена, че темите са болезнени за теб самата, решаваш да попиташ, показваш книгата на жени, жени, които четат и обичат поезия, разпитваш ги, но и те са като теб – не харесват стиховете. Макар тези жени да имат различна съдба, различен живот и когато най-после си убедена, че не ти си повредената, започваш да се замисляш за други причини за това нехаресване и за тази бляскава премиера.

На премиера като на премиера. За Негово (в случая нейно) величество автора или хубаво или нищо. А Десислава Неделчева е една от тях – сътрудник на Литературен вестник, колега на представящите я, Екатерина Йосифова е редактор – да кажеш лошо за автор и книга – все едно да кажеш лошо за себе си. В залата на пръстите на едната ръка се броят хората, които я виждат за първи път.

Отново на преден план излизат думите на Екатерина Йосифова за избора да отложиш себе си. Дали това всичкото не е приятелски жест да бъде спряно отлагането? И ако е така, то той е трижди похвален. Стига да не се окаже прекален. Защото „Източно време” е стихосбирка, но с трудно разпознаваеми стихове.