Книгата започва с „Богатството”. Това е един текст, който сам авторът определя като повест. Ани Илков го нарича”кратък роман”. Мога да се съглася и с двамата и вероятно за това си давам сметка, че жанра няма значение. Поне тук. За какво ядете печено пиле с хрупкава коричка – заради ползата от него, заради названието му или просто, защото ви е вкусно? Е, аз прочетох „Богатството”, защото ми беше интересно. И сега като сядам да пиша за книгата съм готова да го чета пак и пак. А май това се очаква от литературата.
Та това „Богатството” разказва за трудния начин по който младият човек навлиза в зрелостта. Разказва за едно пътуване назад и напред във времето едновременно, за пътуването да селото на детството на главния герой. А това разказване минава през неговите мисли, през срещите му с хора (и странни същества) през разказите за било и не било – местни и родови легенди. „Богатство” е и роман за приятелството и любовта, за нещата, които ни правят близки, за миговете, които ни разделят. Той изследва отношението между историята и легендата, както и тяхното влияние върху днешното и утрешното живеене на хората.
Героите на Христо Раянов търсят отговори и на най-важните въпроси. Първата среща на Иван и Мартин след десет години ни казва „Ако всички сбъдваха мечтите си” и картината не е най-красивата, просто би било скучно и смешно. Младият селски свещеник е стигнал до извода „Бог в града няма”. А селото в което живее и което е сцена на това, което трябва да се случи се нарича Божанско. Дали пък името не го прави по-близо до този Бог с когото съвременникът ни е в твърде сложни отношения? Сякаш суеверието и вярата в злото са по-силни и неизкореними от вярата в сътворението и доброто. Сякаш така ни е по-лесно да се оправдаваме, че „Аз не съм Той” и да си прощаваме грешките, че и греховете. А когато се говори за български суеверия, то неизбежно се вплитат иманярски и богомилски истории, появява се загадъчният Боян Магесник –романтичен закрилник на народа или зъл черен маг, умеещ да се превъплъщава в различни животни за да разреши проблемите макар че „ХХI век сме, мамка му”.
„Богатството” чертае трудният път на човек към себе си и към същностните си цели, именно в ХХI век, когато уж сме се отучили да мечтаем и живеем, но всъщност нищо човешко не ни е чуждо и рано или късно правим своята „крачка към майсторите” на живота и разбираме, че не може просто да го гледаме през прозореца.
Книгата продължава със седем разказа (като седемте дни на седмицата или светите седмочисленици първоучители).
Героят на „Къщата” е млад маргинал, довчерашно юпи, а днес безработен и безпаричен. Той попада в апартамента на стария бай Атанас по повод обир- всъщност само разхвърляно, но повод да се замисли за смисъла на кражбата като грубо навлизане в личното пространство. От възрастния човек научава историята на къща-убиец, която е била тайната сила на същия този уж обикновен старец: първо била средство за установяване на справедливост, а после… „човекът винаги опорочава нещата”. Получил в завещание къщата и силата, този герой трябва да избере – да понесе ли такава огромна, плашеща и вероятно непосилна отговорност или не - и той се отказва. Но това не е страх, а избор.
„Българинът” е разказ, който вплита в себе си легенда , история, вяра и обикновена човещина. Този разказ обединява историята на България и историята на Европа по един интересен начин, малко фантастичен и по своему философски. Старецът е преживял и разказва най-трагичния момент от историята на България – той е един от Самуиловите войни, но оцелява за да изпълни мисията на живота. Такова писане, може да изглежда малко дръзко, но със сигурност би върнало интереса на читателите към историята.
„Вълкът” – още един разказ, който разказва историята по нов начин и и дава нов поглед. Вълкът е нацистко чудовище и заслужава мъчителна смърт. Но в какво би се превърнала Ребека, ако все пак му отмъсти? И тогава човекът, останал у него я спасява – този път наистина като със скокът си в пропастта не и позволява да го убие.
Може да е лично, но днес когато толкова много млади „мразят” историята – писател като Христо Раянов, който я разказва интересно е безценен за цяла генерация българи ( а може би не само) – макар че му предстои още много да учи и то по трудният начин.
Христо пише за града и градското през неговите хора. Това се вижда в разказите му „Майка”, „Спасение”, „Лято” и „По пътя”. Първият от тези разкази в най-голяма степен повдига темата за изборите на човек с ясен бекграунд приказката „Хензел и Гретел”, но в различна тоналност много тъжна и без да си позволява да съди своите герои. Все пак недвусмислено звучи неговото „21 век сме мамка му” не бива да сме в такава ситуация.
„Спасение” пародира важността на младежи, нечуващи болката в новините, заслепени от „мисията си” (напомня ли ни за едно друго време?) Но пък тази наивност е оправдана понякога – затова и у разказвача виждам една снизходителна усмивка.
Книгата е обещание за нови търсения и за нови трудно научени и четивно споделени уроци.