В тази книга Александър Христов представя осем от разказите си и новелата „Африка”. Ключовите думи за този млад автор са реализъм и психологизъм. Героите му носят в себе си болка по-голяма от самите тях („За вкъщи”, „Дръж!” ). С „Комбита” – зловещо фентъзи,  което съвсем малко е „подправено” с политическа гротеска и социално несъгласие, Александър Христов дава заявка за умело вплитане на смешното и страшното в едно. Той притежава много тънко чувство за хумор. Харесвам иронията му. Като автор не съди, а опитва да оцени реално и да разкаже интересно, забавно, четивно живота.

Любопитен експеримент е разказът„Том първи”, описващ втората смърт на Елин Пелин и поставящ разказа „Кал” „в основата на цялата ни литература”. Авторът прави много метатекстови натрупвания, които наистина са забавни, макар да търсят образования читател.

Личният ми фаворит е „Литературният експрес”. Интересно е виждането на  влака като безсмислен затвор-лудница и алегория на живота. Сякаш характерни за днешните млади са постигнатите  две внушения: всеки се спасява поединично и „винаги може да разчиташ на БДЖ”.

Съгласявам се с думите на Ани Илков, че Александър Христов е безмилостен разказвач, а аз добавям, че е безпощаден и създава удивително добра гротеска.

Александър Христов показва и една друга своя страна – на нежен разказвач, който обича своите герои и умее да си служи с думите по изящен начин. Ще насоча вниманието ви към разказването на еротичната  сцена в „Ангелите на морето”  - едновременно елегантно, нежно и страстно, откровено възбуждащо, описващо не сексуален акт, а сливане с мечтата. В този разказ това е само детайл. Много по интересни са неочакваният край, обръщането на ролите, трансформацията на клишето.

Тази умела авторска игра откриваме и в „Учреждение Ч”, където разпознаването на чиновниците-ангели е оставено за накрая, а героинята - очевидно безнадеждна, чиято история се явява разказ в разказа разпознаваме като жена от средностатистическо българско семейство.

 „Следобедите, които топят дървета” е една  импресия за обичта и тишината на (не)съществуването. Това е размисъл за времето, което си е отишло или не е дошло, за нещата, които се опитваме да спестим (съхраним) и онези, които губим. Разказва ни за приемствеността между поколенията (може би разпокъсана), но съществуваща: „Толкова е просто, както се обича прабаба”.

Удивителното майсторство на разказвач Александър Христов разгръща в „Африка”. Новелата е изградена фрагментарно – редуват се истинското случване и възможното. Едната история се разказва от името на всезнаещия разказвач, а другата от първо лице. Построена е като в рамка – в първата и част започват едновременно двете истории, а в последната завършват по правилния според автора  начин. В новелата са използвани симптоматични детайли, които карат читателя да се замисли за мястото си в живота, за смисъла на битието, за мисията на човека в този свят. Внушението, че всеки има своята Африка – мечтата, правото на рестарт, избора за скок в неизвестното е много силно и бележи една от темите на този млад и многообещаващ автор.

На корицата на книгата са написани думите на Ани Илков „в добрите си работи Христов е безмилостен разказвач”. Харесвам това определение „безмилостен” .