Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.10.2013 23:07 - Приказка за момиченцето, което живееше в асансьора и за хората, които то срещна
Автор: illa Категория: Изкуство   
Прочетен: 787 Коментари: 0 Гласове:
0



 Това беше обикновен, ама съвсем обикновен асансьор. Такива има във всеки вход на всеки блок. Основното му занимание е да се движи нагоре-надолу, надолу-нагоре. На пръв поглед нищо, ама нищо интересно. Една кутия, погледната отвътре. Четири стени, под, таван. Какво друго? Е, разбира се таблото за управление  с  бутоните – многократно сменявано. На него вече не пишеше нищо, но всеки знаеше точно своето бутонче, и никой от жителите никога не грешеше нито бутончето , нито етажа си. Имаше някаква премигваща крушка, опасана с железа като затворник, да не би някой да я открадне за пореден път, заключена с катинар. За този катинар някой някъде държеше някакъв ключ, но както във всяка подобна кооперация, никой никога не знаеше къде е и кой точно е ключът. Имаше и едно малко и много назъбено парченце от огледало, крепящо се на един винт, толкова високо на стената, че на никого не му хрумваше нито да се оглежда в него, нито пък да го махне. То само улавяше и връщаше към стената лъч светлинка от крушката.

Най-интересната част от живота на асансьора, без съмнение, беше „стогодишната война” между хлапетата и чистачките. Хлапетата влизаха вътре, въоръжени с маркери, спрей и чудно вдъхновение. За краткото си пътешествие между етажите осейваха стените, че дори и тавана със своите графити: рисунки, текстове с трудно-смилаем от родителите и съседите им смисъл, по-често на латиница, понякога стихове от популярни песни и дори японски и китайски йероглифи, внимателно прекопирани отнякъде. Чистачките пък от своя страна грабваха кофи, парцали, препарати и псувни , без да питат за цената и последствията, изразени не просто в стотинки , но и в безбройни рани по ръцете им. Те унищожаваха настървено хлапашкото вдъхновение без дори да им мигне окото.

Сменяха се хлапетата, защото едни порастваха и на тяхно място идваха други, сменяха се чистачките, защото се уморяваха, но войната продължаваше с превес  ту на едната, ту на другата страна и краят и не се виждаше.

Нали ви казах – най-обикновен асансьор. Като всички останали в съседните входове, в другите блокове, дори в по-отдалечените квартали и чак в другите градове. Движеше се нагоре-надолу и надолу-нагоре. Спираше за кратка почивка понякога, но бдителните съседи бързо разбираха и довеждаха поредния асансьорен техник, който да направи каквото трябва, но лелите да не спират на сладка раздумка по етажните площадки, мъкнейки тежките торби и касетки с буркани, и по-младите жени да а не смущават мозаечното спокойствие на коридорите с чаткащите си токчета.

Тук трябва да ме спрете и да попитате защо само за жени и деца ви разказвам в този блок.  Но това е ясно като бял ден – блокът изцяло е женско-детска територия.  Проверено. Мъжете или са се запилели някъде в или извън града по своите си мъжки работи, или кибичат отпред, позиционирани в центъра на междублоковото пространство и между бирите, таблата и цигарите попържат държавата и политиците. Подсвиркват понякога и след по-угледните съседки, но това е само колкото да се покажат един пред  друг, че още забелязват красотата.

***

Нека да се върнем на асансьора. Там се случваше нещо странно. Първа го забеляза старата госпожа от третия етаж. Една сутрин, съвсем рано, слезе с асансьора да изхвърли боклука, както правеше от незапомнени времена. Усети аромат на фрезии, момини сълзи и магнолия. Знаеше, че никоя, наистина никоя от по-младите съседки не излиза преди нея.  Знаеше със сигурност, че този аромат е на парфюм, който никоя друга не можеше да има. Само тя, единствено и то преди толкова много години, още преди епохата на живота и в този сив висок блок,  можеше да има такъв. Парфюм с уникален аромат и на неприлично висока цена...

В този асансьор, наистина ставаше нещо странно. Промяната забеляза и майката с  вечно пищящото бебе и вечно лаещото куче от десетия етаж. С влизането си в асансьора детето забравяше да издава звук, подобен на локомотивна свирка, а малкият пинчер млъкваше, заставаше на задните си крака и започваше да поклаща острата си главичка в такт  с движението на асансьора.

Когато дядото от осмия етаж слезе да си купи хляб и сподели с продавачката, че в асансьора е слушал концерт за цигулка и оркестър, тя само завъртя главата си в красноречив жест. За съседите беше ясно, че родителите на красивата тийнеджърка от дванадесетия  не бива да чакат повече, а да потърсят помощ в центъра по наркомании, когато един ден момичето възторжено им разаказа, как в асансьора е танцувала с цветни воали.

В асансьора се случваше нещо. Но хората още търсеха някякви съвсем тривиални причини: спомени, напредваща склероза, дрога... И никой не би помислил, че в асансьора ставаше чудо.

***

Всяко чудо – за три дни. Разбира се. Особено, щом вездесъщите съседи имат „рационално”  обяснение за него. Но чудесата не спираха. Напротив – явяваха се на все повече хора, дори на такива, които не можеш да обвиниш в някоя чашка вповече, в неправилната цигара или в склероза, пази Боже!

Самият председател на домсъвета, наречен Господин Солиден усети в асансьора уханието на прелъстителен женски парфюм, чу мелодия, изпълнена на флейта и дори видя клоун, жонглиращ  с футболни топки.

Господин Солиден беше приличен човек на средна възраст. Имаше успешен собствен бизнес и семейство за пример. Петдесетте му години не личаха, защото спортуваше редовно и се хранеше балансирано. Не беше възможно точно той да халюцинира, но и в чудеса не вярваше. Предприе двете най-логични в подобен момент неща: записа си час при личния лекар за профилактичен преглед и направи същото в сервиза за асансьора. Един не беше добре – трябваше да разбере кой.

Разбира се, че и двете му действия не можеха да повлияят на чудото. Младата лекарка направи всички изследвания и го изпрати при всички възможни спициалисти за консултация. Никой нищо не откри. Човекът си беше напълно здрав и физически и психически. Асансьорният техник изчете цялата документация  лист по лист, спря асансьора от движение за ден и го разглоби до последното болтче и старателно го сглоби отново. Не откри нищо. Нямаше какво да окрие. На Господин Солиден му останаха само хртийки – документите, които доказваха, че той и асансьорът са напълно в ред.  А това значеше да признае чудото.

Всяка сутрин бабата продължи да изхвърля боклука, а  в асансьора усещаше странния аромат на парфюм и цветя. Малко по-късно дядото слизаше за своята половинка хляб и кофичка кисело мляко, а в асансьора звучеше концертът за цигулка и оркестър. Майката извеждаше детето и кучето на ежедневната им разходка, а в асансьора те странно се укротяваха. През останалото време огласяха ту дома, ту градинката с безкрайни болезнени писъци и лай. Тийнеджърката не само виждаше танцуващите вояли, а и самата тя танцуваше  с тях,  като често пропускаше етажа си по няколко пъти, за да не прекъсва танца.

***

Господин Солиден сподели за чудото с жена си. Тя беше най-близкият му човек, но не го разбра. Прегледа внимателно документите, изслуша мъжа си внимателно  и реши да вземе нещата в своите ръце.

 Първо Госпожа Солидна се отпарви към нов и доста рекламиран сервиз за асансьори. Обясни каквото можа и записа час за профилактика.  После бързо и крадешком, да не я види някой познат, се вмъкна  в тъмния вход  на стара кооперация в централната градска част.  Там живееше и приемаше лековерните си клиенти известна гадателка. Не и беше тук мястотото на Госпожа Солидна, но нима имаше избор? Животът пред нея и съпруга и тепърва предстоеше, а халюцинациите му в асансьора бяха повече от притеснителни.  Прибра се вкъщи с олекнало портмоне, с куп ненужни съвети и със свито сърце.

Докато пришиваше по джобовете и във възглавницата на мъжа си някакви странни сушени треви, на вратата се позвъни.  Беше новият асансьорен техник. Имаше вид на търгаш-всичкоразбирач, но зарът беше хвърлен.

Госпожа Солидна направи кафе, дори капна в чашата на госта малко коняк, даде му да разглежда наличните документи, извини се и се мушна в другата стая да се преоблече в дънки и работна блуза. Минути по-късно отключваше под покрива помещението с двигателите. Техникът промуши главата си, разцъка се, обяви диагнозата „Всичко трябва да се подмени!” и назова доста голяма сума за предстоящия ремонт. Госпожа Солидна сбърчи вежди и запресмята по колко се пада на апартамент. През това време мазните пухкави ръце на неприятния човек срещу и се увиха около тялото и. Недвусмислената му близост предизвика спонтанната и реакция. Плесницата, която извъртя по червендалестото  му лице си беше плесница по нея самата  - трябваше да знае, че с търгаши и врачки няма да реши проблема. Длъжна беше да приеме чудото, да го разбере и...

***

За Госпожа Солидна предстояха много безсънни нощи.  Предстоеше и да бъде добронамерена и разбираща съседка. Трябваше да разкрие тайната на асансьора непременно.  Приготви сладкиш, посети старата дама. От кога ли никой не и беше идвал на гости?! Седнаха в уютния и подреден хол. Спомените на жената се разляха като спокойна и пълноводна река. Дойде време за вечеря, старата дама сервира в трапеазрията за двама и запали ароматна свещ. Госпожа Солидна побърза да се извини, да тръгне.

- Не се притеснявай , момиче, аз правя това от дълги години. Винаги поставям прибор за скъпия си съпруг, който ме остави сама толкова рано... но Бог знае какво върши. Иди си у вас. Прибери се при своя мъж. И не се страхувай, чудесата обикновено са добри.

Госпожа Солидна се прибра с асансьора. Там се разнасяше аромат на фрезии, момини сълзи и магнолия. Стори и се, че по парчето огледало пробяга сянка. Дали наистина ставаха чудеса? И те дали наистина бяха добри?

На другия ден жената посети възрастния съсед. Поднесе му своите уважения и току-щ о приготвен сладкиш. Изслуша разказа му за неотдавна минали години, за световните сцени, по които е свирил. Дълго слуша музика от стария грамофон. Още имало такива неща, че и работещи. Колко романтично! Замисли се какво всъщност правим ние, забравяйки големите си творци в панелни гарсониери и обявявайки ги за малко чалнати...

Прибра се с асансьора. В него наистина звучеше концерта за цигулка и оркестър. А в огледалото се мярна неясен силует.

Цяла нощ Госпожа Солидна мисли за двамата старци от входа. Дали постъпваше правилно? Не ровеше ли там, където не и беше дадено? За какво го правеше? Наистина ли искаше да разкрие тайната на асансьора? За мъжа си ли мислеше? Нещата започваха да излизат от контрол и съмненията я глождеха. Предстояха и още две срещи, които никак не изглеждаха по-лесни.

Колкото и да и беше трудно да започне този разговор, Госпож ГГа Солидна щеше да го проведе. Да танцуваш с цветни воали във вехт асансьор си беше халюцинация, без значение какво я предизвиква. Девойката очевидно имаше сериозен проблем, а жената имаше подходящите познати и желанието да помогне. Младостта си струваше, а може би и тайната...

Срещата наистина беше мъчителна. Родителите на момичето бяха притеснени, защото дъщеря им и без последните халюцинации се отчуждаваше от тях. То имаше своите странни познати, винаги облечени в черно; прибираше се късно без да се обади; висеше пред компютъра до малките часове ; музиката, която слушаше не се понасяше, а и все им се тросваше за нещо. Но пък и споделяне с Госпожа Солидна, определоно не влизаше в плановете им. Хората дори не подозираха колко мила и нежна всъщност е дъщеря им и колко влюбена в танците, в балета...

Госпожа Солидна се прибра с асансьора, в който танцуваха цветни воали, а в огледалото сякаш в усмивка се разтегнаха розови устнички.
                Нямаше сили да гостува нежелана още веднъж. Госпожа Солидна купи голям смешен балон и се спря в градинката. Седна на пейката до майката на „пищящото бебе”. Завърза непринудено разговор. Подари балона на хлапето и дори поиска разрешение да го почерпи бонбон. Надяваше се писъците да престанат поне за малко. Как не се беше сетила да запуши и устата на кучето с гумен кокал! Младата жена беше словоохотлива, но някак тъжна. Говориха за памперси, за педиатри, за новости в отглеждането на децата… Тайната все още и убягваше.
                 Тръгна уморена към къщи, идваше и да ревне. Качи се с асансьора. От огледалото я гледаха тюркоазени очи – омагьосващи, сваляха напрежението. Прибра се, някак безпомощна, примирена...
                   ***
                 Звънецът издрънча пронизително. Това беше непознат. Госпожа Солидна затътри елегантните си чехли на висок ток да отвори. Минавайки пред огледалото опипа безупречната си прическа и по навик прокара по устните си дежурния гланц. Отвори.
                 Пред себе си видя жена – врачката към която се бе обърнала. Определно неочакван посетител,  а дори не бе оставила адрес и телефон. Жената поздрави и помоли да влезе. Представи се и опита да обясни посещението си. Беше дълго и някак объркано. „Когато дойдохте, озъртайки се и криейки се, при мен, когато ви видях добре облечена, елегантна, помислих, че е поредния каприз на добре поставена в обществото дама. Не обичам такива неща. Дарбата е дадена за да помагаш на нуждаещите се. Затова постъпих нечестно с вас. Дадох ви ненужни треви, взех парите ви. Това дори не са билки. Баба ми е билкарка. Научи ме на всичко за тях – и как се берат и коя за каква болка е. Тези, дето ви дадох растат пред кооперацията и ги припикават кучетата на съседите. Нямат чудодейни свойства. Не ви изгоних. Взех парите ви и поисках да ги дам за лечението на едно детенце. Страда от рядка, страшна и нелечима болест – наистина нелечима, нито от мен и дарбата, нито от научната медицина. Постоянно плаче от болка. Страда много, наистина. Може би щяха поне да облекчат болката с лекарства... Но тази нощ ми се присъни асансьор, високо на стената му е закачено огледало – не цяло, а отчупено парче. Оттам ме гледа малко момиченце. Усмихва се с розови устнички и тюркоазени очички, а клати глава осъдително и даже размахва пръст срещу мен – кара ми се. Станах и тръгнах, обикалях блоковете, качвах се и слизах с различни асансьори. Някъде ме гледаха като че съм луда, другаде не ме забелязва ха, едни ме сочеха с пръст или ме ругаеха... Но дойдох, намерих асансьора – в него усетих аромат на  фрезии, момини сълзи и магнолия,  звучеше концерт за цигулка и оркестър и цветни воали танцуваха, а от огледалото ме гледа момиченцето от съня ми: същите розови устнички и тюркоазени очички ми се усмихват, същият укор в поклащането наглавата и размахването на пръста. Намерих блока. Сега, ако намеря и причината заради която съм тук, нещата ще си дойдат на мястото.”
                    Докато врачката разказваше, Господин Солиден се прибра от работа. Малко уморен, малко разсеян, малко странен, както всяка друга вечер напоследък. Явно, бе видял своите асансьорни видения. Седна на масата. Извади кутия цигари и запали. Госпожа Солидна се изненада, поразмрънка се, но донесе пепелник. После стана, извади красиви тумбести чаши и отвори бутилка коняк и наля на тримата. Заразказва за срещите си в блока – дълго, изчерпателно, сякаш познаваше тези хора от години, а не се бяха разминавали само с леко кимване. Разказваше с увлечение, с уважение и даже с някаква непривична топлота. Обърна се към мъжа си, разказа му как е намерила врачката и асансьорния техник – измамник. Естествено, че спести някои неприятни подробности, но това не беше и важното сега.
                    Господин Солиден пък се върна във времето и заразказва за опитите си да играе футбол, за обичта си към цирка, за желанието си да бъде необикновен, да стане клоун и да разсмее момичето, което свирело на флейта и в което бил тайно влюбен, но то изчезнало завинаги, премествайки се да живее с родителите си в някакъв далечен, чужд град.
                      След това тримата станаха, излязоха без да заключат апартамента и се качиха на асансьора. Той се спускаше и изкачваше в някакво доста весело темпо. Възрастните му пътници се забавляваха невероятно. Ту единият вдишваше с пълни гърди, затваряше очи и се опитваше да разкаже за аромата , който усеща. Ту друг долепяше показалец  до устните си, та другите двама да пазят тишина. Вслушваше се и след това опитваше да разкаже за музиката, която чува. Ту пък двете солидни, позакръглени жени се впускаха в лудешки танц. А над всичко това от огледалото ги гледаше лицето на малко момиченце, розовите му устнички се разтягаха в усмивка, тюркоазените му очички светваха, а главичката му се поклащаше и то отвреме на време размахваше назидателно пръст.
                        Изведнъж асансьорът спря. Тримата се изсипаха навън, неможещи да повярват на внезапното щастие да се държат детски свободно. Първа се опомни врачката. Не можеше да се случва всичко това само за няколко мига збавление. Имаше причина да е тук и беше време да разбере каква е. Госпожа Солидна, която в този момент се чувстваше съвсем несолидно, предложи да повторят, но вече заедно посещенията си при съседите, открили чудото. Жената, която тя доскоро пренебрежително наричаше  „врачката” явно бе човек с голямо сърце и истинска тайнствена дарба. Господин домоуправителят театрално се поклони на дамите и се присъедини към съседите – кибици, за да обсъди с тях не битовите проблеми на блока, а поредния футболен мач.

***

Двете жени се отправиха към апартамента на старата дама. Пред открехнатата врата още стоеше торбичката с неизхвърлен боклук. Отвътре се носеше ароматът на фрезии, момини сълзи и магнолия. Старицата седеше на фотьойла и се усмихваше в съня си. Но това бе последния  сън, а усмивката и бе отправена към онзи, който я чакаше толкова отдавна на едно по-хубаво място.

Трябваше време, докато пристигне Бърза помощ  и лекар установи смъртта. После общинска служба да изпрати гробари да вземат тялото и да го отнесат в обикновен дървен ковчег. Само двете жени я изпратиха в последния и път без дори да се сетят да вземат цветя. Неочаквано отнякъде към гроба се спуснаха деца и разпръснаха цвят от магнолия... нима в града растеше такова дърво?

Доскорошните Госпожа Солидна и Госпожа Врачка се бяха превърнали в доста обикновени жени и вървяха бавно на връщане. Бяха примирени и за кратко замислени върху смисъла на живота – своя, на мъртвата, на човека въобще... Връщаха се към блока със странния асансьор. Питаха се дали чистачката е изхвърлила боклука на старицата. И дали това е бил смисъла на срещата с момиченцето от асансьора...

На входа ги послещна униформен пощальон, преметнал чанта през рамо. С едната си ръка буташе велосипед, а в другата държеше писмо с многобройни чуждестранни марки.  Писмото беше за стария музикант. Канеха го заучастие в доста необичаен концерт: изпълнителите не трябваше да бъдат по-млади от 76 годишна възраст и в последните 10 години не трябваше да са излизали на сцена. Заедно с поканата пликът съдържаше програма с произведенията, списък на участниците и двупосочен самолетен билет. Беше предложение на което не може да се откаже.

Двете жени помогнаха на възрастния господин да се приготви, изпратиха го на аерогарата с такси и се успокоиха едва когато дядото, куфарът и калъфът с цигулката бяха добре настатанени за далечното пътуване.

През това време на покрива на блока танцуваше девойката. Макар облечена в черно и с тежки кубинки на краката, тя се носеше сред облаците с разноцветни воали в най-грациозния танц, наподобяващ полета на пеперуда. Висо чината не я плашеше, а само и показваше пътя напред. Заминаването на дядото от осмия етаж и показа, че мечтите не са от страната на чудесата и само от човека зависи да ги превърне в реалност. Скорошната смърт на бабата пък и бе разкрила друга истина – от чакане и търпение каква  полза може да има. Само труд, упоритост и постоянство са нещата, които могат да привлекат успеха. И тя танцуваше – на най-просторната сцена – покрива. Щяха да последват и други и тя вярваше в това, защото вече вярваше в себе си.

Момиченцето от огледалото на асансьора продължаваше да се усмихва тъжно и понякога да размахва с укор пръстчето си. Ароматите, музиката, воалите, жонглиращия с футболни топки клоун започваха да стават ежедневие. Господин Солиден – домоуправителят беше зарязал здравословния начин на живот и беше започнал да отпуска коремче.  Госпожа Солидна и Госпожа Врачка се бяха превърнали в хлапачки – приятелки от векове. Чудото още съществуваше и те още не знаеха какъв е смисълът му. Търсеха го в асансьора, в тюркоазените очи на момиченцето , в книгите – научни и езотерични, в интернет...

***

Жената с тайнствената дарба бе тръгнала за някъде, влезе в асансьора и чу пронизително пищене на страдащо дете и зверски лай. Явно младата майка пак повеждаше детето и кучето на разходка. С влизането им в асансьора всичко утихна. Кученцето се изправи на заднитеси лапи и се загледа в огледалото. Детето също се вторачи натам и писъците му спряха. Момиченцето от огледалото правеше смешни муцунки на детето. Жената се вгледа внимателно – това беше детето, което неуспешно лекуваше от известно време. То имаше розови устнички и тюркоазени очи като на момиченцето в огледалото. Отново погледна към огледалото. От там я гледаше лицето на детето. Тя разбра. Част от детето по странен начин бе преминало в огледалото. Това беше причината за страданието. Знаеше как да помогне. Съществуваше древна магия, но тя щеше да вземе цялата и сила, а и трябваше да бъде запазена и предадена при пълна тайна. Майката не трябваше дори да заподозре какво се случва. За нея щеше да е много детето и да спре да страда...

Излязоха в градинката и детето запищя пронизително. Не можеше да го остави да страда повече. Взе го на ръце и влезе в асансьора. Бе направила избора си. Бе дошла в обикновена жилищна кооперация в краен квартал на средностатистически град. Бе свършила толкова много – старата госпожа бе отишла там за където бе мечтала от години, възрастният музикант щеше да изпита тръпката на успеха за последен път, девойката бе научила как да постигне мечтите си, а семейство Солидни бяха започнали да се радват на малките неща, които градят голямото щастие. Оставаше и това последно предизвикателство – да събере в цялост детето с неговата същност,  да му предаде тайната на дарбата, с което да спре тази болка, но да му вмени друга – може би по-голяма, но заслужаваща си...

Натисна големия червен бутон „Стоп”.  Асансьорът спря между етажите. Жената отправи последна молитва, призова цялата сила и извърши тайнствения ритуал. Блокът се разтресе. Асансьорът се спусна сам към партера. Майката, безкрайно уплашена отвори вратата. Огледалото се бе откъснало от болта, паднало на земята и сe разбило на страшно много малки парченца, които като блестящ пясък покриваха пода на асансьора. Врачката стоеше изправена, неподвижна, без дъх, без пулс – беше мъртва. Детето не плачеше, но не от стрес, а защото болката си беше отишла. То се беше сляло с изгубената част от себе си. Бе получило страшен, но голям дар и в малкото му сърчице се бе родила надеждата , че този свят е негов и добър…



Тагове:   разказ,   авторски,   приказка,


Гласувай:
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031