В този двор плодовете растат като полудели. Ябълките са като кръгли планети, тиквите като слънца, а прасковите и нектарините са заруменили лицата си като влюбени момичета. Тук тревата е най-меката и най-зелената по която можеш да стъпиш през август. Гроздето свенливо спуска кехлибарени и черни зърна.

Ако само протегна ръка… Протягам. И докосвам един плод. Докосвам го за милувка. Не мога да го откъсна. Не искам да го захапя. Възможно е ако го направя да постигна онова,към което се стремя всеки миг – да получа Познанието. Но душата ми иска да остане невежа. Тя иска да ме връща още много пъти тук.

Връщам се към вратата на Храма, но не за да вляза отново, а за да мина под асмата, да седна на пейката и да вперя поглед в най-красивото и най-недостъпно в този миг за мен киви. Преди година го снимах. Днес пълня с него само очите си.

Отново тръгвам по зелената трева. Приближавам храст, нацъфтял с малки бели цветчета. Насреща му друг – цветът му е същият по форма, но в друга нежна разцветка. Нито знам името на растението, нито пък искам да го науча. В този миг само очите ми имат права – те гледат, виждат, поглъщат жадно.

Тръгвам по пътеката. Излизам. Вървя по улицата. Мълча. Усещам как някъде в двора съм изгубила гласа си. Не искам дори да отварям уста, макар да знам, че скоро ще ми се наложи. Още малко ще остана Там смълчана.

Току пред вратата на този двор първа ме посреща и последна ме изпраща една роза. Единствен цвят. Толкова наситено тъмно червен и толкова високо застанал, сякаш е връзката между земята и небето. Като че само камбанарията е по-висока от нея.

В двора има пейка-люлка. Създадена е от Човек и Бог в съдружие. Човешко око е видяло красотата на някакви клони, човешки ум е измислил конструкцията, човешка ръка я е изпълнила. Къде тук е Бог ли? В самото дърво, струва ми се, в душата му. Вярвам, че толкова криво, несъразмерно и красиво в несъвършенството си, може да го е създал само Той.

Седя на люлката. Поклащам го леко и в главата ми прехвърчат мисли за Твореца. За оня, изначалния, ако го има и за този, другия, орисан да довършва замислите му. Сигурно Мястото е припознато от първия, но без втория не би било така съвършено. Вероятно на тези мисли ме е навело кудкудякането на токачките в задния двор. Или са се родили от докосването ми до малкия параклис зад църквата.

Преди две лета тук срещнах отчето. Беше облечен в черен работен панталон и черна тениска. Държеше четки за рисуване в ръцете си. Иконите още не бяха застанали по стените, а само части от тях. Днес ме гледат от там. Като че намигат, усещайки вълнението ми и споходилите ме мисли.

Гледам монетите върху стъклото над аязмото. Очите ми бягат по скулптурата от изсъхнало дърво пред вратата. В онова, което трябва да е олтар има метален череп и огледало. Каква смесица на вяра и суеверие, на божие и човешко, на добро и зло, на мисъл и чувство!

И пак съм на люлката. Затворила съм очи. Чувствам, че ще се върна. Трябва да се върна. Може би другото лято ще поостана за по-дълго в града. Ще съм сама със себе си. Ще идвам в църковния двор. Ще слизам на плажа. Ще пиша книга. Още не знам каква, но трябва да се получи. Бог ще ми предостави темата и вдъхновението, земният ми мъж ще ми подари това, което може – пребиваване тук и временното си отсъствие. Аз ще създам съвършенството с думите си.

Амбицията била грях. Пълни глупости. Неразбиране на Словото. От всички в този и онзи свят именно Той е най-амбициозен.

Монети. Да хвърлиш монета в извора за да се върнеш, да оставиш монета върху иконата на светец за да помолиш за помощ, да пуснеш монета в сандъчето за дарение или в касичката за свещите за да помогнеш на продължението на всичко това, което преживяваш… Това може да е суеверие, навик, но може да е и чиста вяра. То е като даването на монетата, с която плащаш да минеш по мост или по път. Тя не е измислената стойност, а трудът на много хора, за който благодарим, на който дължим съществуването си.

Отецът, който сади, храни животни, иконописва и служи също е много амбициозен. Точно този храм мястото където мога да се моля, а с това сама да си простя, че понякога давам преднина подхранвам амбициите си.Амбицията не е грях. Тук го усещам. Грях е смирението, ако Творецът те е създал Творящ.

С лявата си ръка докосвам една след друга иконите. Запалвам една по една свещите. Душата ми изрича без думи най-съкровените ми желания. По-късно ще хвърля зърно на кокошките, ще измия очите си с вода от аязмото и няма да искам да чувам гласа си. Сега се моля искрено за всичките ми близки и за всеки поотделно. Надявам се, че Той чува всичко. Но човешкото в мен ми подсказва, че сигурно ще запомни първата и последната ми молитва. Душата ми сама подрежда желанията и обетите. С последното изплакано изплакано от нея име забива камбаната. Знак е.

 

до преживяното, намерено като нахвърляни записки в тефтера от лятото и превърнато в текст на среднощно безсъние. Нека е и пътепис за кътче от рая, нека е и съкровената молитва на душата...