Днес в деня на Поезията, Музиката и... още хиляда неща поздравявам всички, които опитват да пишат, умеят да четат и вярват, че разбират Поезията като Познание и Мисия с откъси от мой разказ, в който освен останалите персонажи се появява и един поет:
***

Градът празнува. Многоцветна заря известява пристигането на новата година. Снегът вали бавно, успокоително и покрива пътищата. Снегът – тази структурираност на водата, която завива спомените със завивка от забрава. Снегът – това проявление на светлината, събрало в себе си всички цветове и превърнало се в ангелско бяло. Снегът – начинът студът да излъчва топлина. Поетът стои изправен в средата на бялата си стая със сини скрежни цветя на прозорците. Гледа замислен в себе си. Устните му мърдат и повтарят стиха, който тази нощ бе родила у него. Един стих, построен от светлина, а не от думи, проникнат от мъдрост и издигащ го върху купола на стъклен храм от който вижда целия свят.
***

Не беше предвидил и зоркия поглед на Поета, който вместо да се прехласва от красотата на снега, поглъщаше с очи черния дим на пожара. А това раждаше в душата му други строфи, опасни и диви. За сега градът спеше, но щеше да се размърда. Хората щяха да се заслушат и щяха да разберат.