На последния пролетен панаир на книгата се сдобивам с нещо, което трябва да ми хареса – книгата „Детето чудо” от Рой Якобсен на издателство Персей. Когато идва ред да я прочета, започвам  с любопитство и с намерението да напиша ревю.

Замислям се какво знам за норвежката литература. То не е много, но все пак съм чела книги на Пер Петершон, който е удостоен с наградата на норвежките критици, наградата на книгоразпространителите в Норвегия, а самата му  книга „Хайде да крадем коне” ме очарова до толкова, че я взех за основа на свой личен, макар и само учебен проект, защото я приемам като един тих и някак мълчалив апотеоз на човека, на човешкия труд и човешкия живот. Ето защо и любопитството към новата книга и новото за мен име е голямо.Правя проучване и откривам, че Рой Якобсен (р. 1954) е сред най-известните и влиятелни съвременни писатели в Норвегия. Автор е на 11 романа, сред които изпъква историческият епос за викингите "Вледенен". Носител е на многобройни литературни награди. Финалист е за международната награда IMPAC.
Най-новият му роман "Детето чудо" е един от най-големите норвежки бестселъри през последните години, издаден в над 20 страни.

Оставам сама с „Детето чудо” и с обещанието, че „тази история ще ви погълне, ще ви хване направо за сърцето и ще ви остави без дъх.” Истина е. Не са ви излъгали. Ако сте  взели книгата, в ръцете си, то вие се срещате с чудото на детството, което е и еднакво и различно  навсякъде. Рой Якобсен е влязъл под кожата на малкия десетгодишен герой, който трябва да се срещне с изненадващите обрати на живота и да се превърне от дете в юноша, в мъж. Той трябва да осмисли важните неща и да позволи на себе си и на майка си да поемат рискове, да се научат да обичат и да се обичат по едни нов, вече по-зрял и отговорен начин.

Внезапно появилата се сестричка, която е дете с проблеми в развитието, поставя на дневен ред пред малкия човек проблема за различието и толерантността. Учи го да бъде смел, да защитава своите, а и просто несправедливо онеправданите. Едничкото дете става изведнъж брат, защитник, а донякъде и „малък татко” на това момиченце, толкова особено, но всъщност толкова мило и близко. Появата и разклаща установения в дома им ред, разклаща увереността в любовта на майка му, поставя въпроса за „единствеността” и „значимостта” му в нейния живот. А срещите с нови хора, преживяванията, детайлно разказаните случки носят пъстротата, която нашепва и споменът за детството, събуден у читателя.

Заедно с личната история виждаме и картина на един норвежки град от 60-те и 70-те години, живота на хората от кооперацията и квартала, роднинските и приятелските взаимоотношения. Дълго след прочита носим настроенията на книгата, готови сме да плачем или да се смеем, както е в самия живот. Авторът получава за този роман заслужена популярност и награди безспорно.

Когато представям книгата не мога да не спомена и преводача - Неда Димова, без чието съпреживяване ние не бихме се насладили на този шедьовър. Трябва да отбележа и художникът на корицата Стефан Тотев, уловил елегантно усещането да романа. Но не мога да се въздържа от споделяне на разочарованието си, че в текста има правописни и стилни грешки, които не са търсен авторски/преводен ефект, макар че имена на редактор и коректор са вписани в издателското каре. За това и ще перифразирам старата максима – човешко е да се греши – редакторско да се поправя.