За да представя тази студия може да се окаже достатъчно да „препиша” казаното от авторката в съдържанието. Но не. Това не ми стига. Защото в текста има изумителни изречения, които толкова си струват, че точно с тях искам да накарам поне един да го прочете. (И то не по задължение, а от любопитство.)

    Инна Пелева разказва за Ана Карима, за конфликта и с Евгения Марс за съдебния процес – кулминация в този конфликт. Това е текст за женското писане, защото "Марс е, която даде на българката позорния път за печелене на писателска слава.” според Карима. И е връщане към Питигрили, който в „Разкошната самка” цинично отсъжда: „Писателският бацил заразява жените през вагината.” Ето я една от причините професор Пелева да заключи в типично еманципатски дух: „пишат (добре и наистина) мъжете, при жените хващането за перото е симптом на нещо като венерическа болест (понеже е последица от секс с белязан човек). Иначе казано, за да пишеш, без това да се разпознава като вид инфекция на половата система, трябва да си мъж. Дори ако си жена.”

    А Карима е не просто еманципатка – тя е борец за женски права, за еманципация във време ,в което жената е считана за втора категория човек. За това ли не харесва Марс –  та нали всичко при нея е женско и женствено – дори астрологическия подтекст на псевдонима. (С такива празни работи се занимават само глупавите, само женсвените жени). Такива за Карима са и Мара Белчева и Дора Габе. Но само за нея ли? Така са мислели и мъжете. Особено мъжете – творци. Доказателства? Инна Пелева ги привежда – чрез цитати от писма и дневници.  „Вие трябва да свикнете с обстоятелството, дето гледам на Вас като на едно свое крупно произведение, над което работя и ще работя, додето бъдем живи.”  - ето как мисли за писането на Дора Габе Яворов (цитатът е от негово писмо до нея). Точно това припознаване в жената –творец на обект – творение и зависимост от Великия мъж стои в основата на отдръпването на поетесата от него.

    Евгения Марс е различна. Тя желае да остане в сянката и да придобие част от блясъка на Поета. Тя признава „Аз пишех, за да се хареса на Вазов” . Нима е нужен многословен коментар?

    Но виновна ли е Жената, че обществото, че литературната история и вменяват тази зависимост? Те/ние изискваме това от нея. Отказваме да я приемем като личност. Доказателства? Инна Пелева ги намира в епизода, в който Констатнтин Гълъбов изисква от Мара Белчева да се заеме с  Голямата книга за Поета и да остане в образа на негова спътница и сянка. Никой не разбира, че отказът и да го направи се крие в желанието и да бъде оценена и приета като автор, като творец.

    Може би изглежда крайно да се говори за неуспех. Но точно това е правилната терминология. Професор Пелева продължава изследването си върху биографията и творчеството на още (не)успели български писателки. Тя доказва тезата си чрез Фани Попова - Мутафова и разкрива нейната  двойственост на мъжко-женската и природа/идентичност. Продължава с факти и анализи, подсилени от бележката за писателите с главно П, издържани от жени. Точно Фани Попова-Мутафова е жена, чийто живот е белязан с  участие в политика. Тя е която приема писането като работа, като професия и начин да изкарваш хляба си с това, което можеш, за което си предопределена и имаш талант. Ярка илюстрация е излизането от клуба на писателките. (подчертава се к-то) – тя е писател, творец, действа (като) мъж, а този клуб я идентифицира (като) жена.

    Това разграничение между живот и творчество (като) мъж срещу (като) жена авторът на студията открива и в „мъжките идентификации” на Багряна и в някои от проявленията на Яна Язова.

    В пикантната част на литературната история битува въпрос: Кой пише стиховете на приетите за успели жени? Като контра теза Пелева показва в студията си обратния вариант – възможността някои от успешните мъжки произведения да са писани от жена. Подкрепа намира в „Дневниците” на Йордан Вълчев – там съществуват „обвинения” в „плагиатство”, дават се примери, в които жени са написали текстове, излезли от името на мъже. Ще подчертая: това е слух (обратно на другото – мъжете писали, а жените подписвали текстове). Това са недоказуеми обвинения, за обратното са изковани „доказателства”.  Позволете ми да имам съмнения в доказуемостта на подобни твърдения изобщо, да се усъмня в историческите и текстологични анализи. Говори се, че Фани Попова-Мутафова дала на Ст. Дичев и Антон Дончев основните им произведения. Но в какво се е състояло „даването”? Дали наистина става дума за готов текст или само за идея, сюжет? Кой да ни каже днес. Отдавна съм чела „За свободата” и „Време разделно”. Забравила съм. Но не ми изглеждат като писани от един човек. Може да греша – не съм литературовед, а обикновен читател (макар в известен смисъл да мога да се нарека „професионален”).

    Особен акцент в разсъждението носи писмото на Яна Язова – прочитът, който Инна Пелева му прави е на границата между литературознание и психоанализа. Важно е да знаем, че жената-поет, опитала да скъса с женското и женственото като поетика, вижда себе си в Пантеона на великите мъже. И до себе си допуска своя любим „Аксел”  обратно на архетипната двойка в българското колективно литературно несъзнавано Лора – Яворов (разгледани като техен образ в  криво огледало).

    Още много неща мога да кажа за този текст, но ще се въздържа – нека остане нещо за четене и размисъл у всеки, нека има какво да открие съгласният и несъгласният с извода ,че го има „Онова друго, онзи вътрешен Друг, заради което /когото да си успяла жена творец, - и успяла, и жена , и творец – е невъзможно.” Може би това е и заради дълбокото усещане на автора – да е жена, творец, учен – днес. Може би това е желанието да си изясни съвременните формули на (не)успеха.