1.Спомняш ли си първото стихотворение, което написа? Кой беше първият ти читател и как реагира на стихотворението?
Всъщност трудно е да се каже, че това беше стихотворение в точния смисъл на думата. Беше едно двустишие, което имаше кратка предистория. Вероятно съм била на 3-4 години, не си спомням точно. Тогава се случиха две събития по едно и също време, които буквално ме разтърсиха. Едното беше на рождения ден на наше съседче – и едно от децата изпя „Високи сини планини, реки и златни равнини...” – и изведнъж, когато стигна до думите „В гласа на Рила и Пирина аз чувам своята родина”, в мене изплющя нещо, за първи път чух ПОЕЗИЯТА, макар че не знаех, че така се нарича. Не че не знаех някои детски песнички и стихотворения, но това беше нещо различно: бях изумена, че някакви планини имат „глас”. Видя ми се фантастично и желанието да мога да говоря на такъв език направо изгърмя в мене. А другото събитие беше свързано със смъртта на един актьор /нямам представа кой е бил/– тогава живеехме точно срещу Народния театър, оттатък градинката с мавзолея. Баба ми ме беше извела да си играя – и току рече: „Я, черно знаме са спуснали пред театъра, ела да прочетем кой артист е починал” – и ме повлече. Докато четеше некролога и се тюхкаше, започна да се стича много народ – и след малко засвириха погребалния марш. Не разбирах какво точно става, но музиката ме потресе. А когато се прибрахме и тя започна да бели картофи, аз клекнах край нея до кофата и я заразпитвах за смъртта. Тя беше атеистка и ми обясни горе-долу какво е смъртта, но аз някак не можех да приема, че всичко може да има такъв нелеп и безсмислен финал. Явно не съм разбрала кой знае какво от обяснението й, защото почнах да споря – и обясних, че така ще се заключа, че Смъртта никога да не ме намери, че аз просто не мога да умра! Попитах я дали когато човек е мъртъв, може да сънува, а тя се присегна с ножа и почукна с върха му капака от тенджерата, в която слагаше картофите, и ми рече: „Този капак може ли да сънува? Ей такъв е и човекът, когато умре...” Това ме потресе, а в душата ми се надигаше въпросът: как така, Рила и Пирин, дето не са уж живи, имат глас, а пък човекът ще стане като капака на тенджерата? На всичкото отгоре капакът беше отвратително зелен и олющен...В душата ми се вплетоха ведно песента и рожденият ден от предишната вечер, погребалният марш и железният капак – и вечерта току измъдрих:
На всяка следа
ни дебне смъртта!
Струваше ми се, че има нещо общо с „гласа на Рила и Пирина” и траурната музика – и бях очарована от себе си. Никой вкъщи не ми се възхити, но аз бях достатъчно потънала в своя си свят и това ни най-малко не ме огорчи, още повече, че нали „на всяка следа ни дебне смъртта” - на фона на това какво значат някакви там аплодисменти?
Чак когато станах първокласничка, написах първото си стихотворение – беше някакъв пейзаж за зимата – тласъкът ми даде татко: на млади години е пишел и една вечер започна да ми рецитира младежките си стихотворения – е, това вече беше земетресение за моята душа! Сега си давам сметка, че е бил изключително талантлив. Наричали са го Вапцара. Но беше пропилял таланта си – и дали точно това не изживя толкова страдания по-късно! Така или иначе, той беше първият ми учител по поезия. А баба ми беше моето духовно рамо.
2.Как стигна до идеята, че романът трябва да бъде точно такъв? Имало ли е друг вариант?
Да, всъщност започнах да го пиша преди повече от 20 години, дори беше почти готов. Тогава героинята ми търсеше щастието извън себе си, а в сегашния вариант на романа тя се учи да го намира в себе си – при това без да си крие главата като щраус за действителността. За толкова много години много неща преосмислих, наложи се да направя някои тотални промени, но се оказа, че и изказът ми много се е изменил. Опитах да редактирам – не се получи. Наложи се да го напиша отново. Освен това в стария вариант водещи бяха любовните отношения, както и социалните аспекти. Сега героинята ми се опитва да гледа на света философски, но и да съхрани своята живост във всяко отношение. От атеистка се е превърнала във вярваща, която на всичкото отгоре се съмнява. Концепцията й е дуалистична. Ако в стария вариант на романа София носеше в себе си безумието на младостта, то сега тя се опитва да се докосне до зрелостта на есента, което всъщност е още по-голяма дързост.
3.Опитомяването е доста присъща за жените дейност.Ти какво си опитомила? А кого си опитомила?
Всъщност „какво”, а не „кого”. Опитомяването на някого е израз на опитомяване на нещо. Героинята ми не е опитомена в края на романа по никой начин – по-скоро е успяла да се приближи към себе си. Ако нещо е опитомено, то е единствено надмощието на егото, но самото его не е зачеркнато, защото също е необходимо.
4.Има ли връзка между опит и опитомяване?
Разбира се. Според мене „опит” не значи само да трупаш страдание, не значи само да вадиш поуки от него, не значи само да вложиш тези поуки в делата си – макар че преминава през тези неща, а значи нещо много повече. Истински опит означава да слееш тези поуки с чувствата и начина на мислене – и само тогава може да има опитомяване.
5.Черен ли е Дяволът? И само един ли е всъщност? Трудно ли се опитомява? А ти опитоми ли го?
Според мене Дяволът е един, но има много лица, защото е безкраен. Всяко единство се разпада, ако се разкъсат единството и борбата на противоположностите. Така героинята ми накрая стига до убеждението, че Дяволът е другото лице на Бога, следователно не трябва да бъде убиван, а опитомен. За да служи на съзиданието, а не да го руши. Та нали Бог, който е вездесъщ, сам би го унищожил, ако беше ненужен? Някъде бях чела: „Няма отрови, всичко е в дозата”. В този смисъл, ако ги приемам като ОТНОСИТЕЛНО отделни, то щом Бог е абсолютна светлина, Дяволът ще бъде абсолютният мрак. Да, наистина по-черно нещо от него няма. Иначе как ще бъде разграничена светлината, ако няма тъмнина?
А светът не е черно-бял, той има нюанси, има спектъра на дъгата...И именно тази хармония в своята изменчивост и многообразие оцветява човешкия живот, стига сам да не предпочетеш да го изживееш в сивотата на илюзорната сигурност.
6.Има ли събития в живота на човека, за които не може да се пише кратко?
Не зная. Струва ми се, че всяко нещо може да бъде казано по различен начин – вселената е относително безкрайна, затова и нещата могат да намерят най-различен израз. Лично аз се доверявам на вътрешната си потребност: ако ми се пее – пея, ако ми се разказва – разказвам. Въпреки че не си падам никак по Америка, ще цитирам думите на един неин велик гражданин: „Човек е свободен дотолкова, доколкото си позволи”.
7.Защо поетите пишат романи?
Ами защото им се пишат романи. А дали ще се получи – това вече е Божа работа, но ти свърши своята, пък каквото има да става – ще става... Но понякога ми се струва, че изборът на жанр е в голяма степен предопределен не само от предпочитанията и таланта на автора, но и от времето и пространството, които обитава или пресъздава. Лично аз сигурно щях да се пръсна, ако не бях написала своя роман. До степен, че не съм сигурна дали това беше плод на личната ми воля, или на някаква външна обусловеност. Вероятно – и на двете. Но усещането, че съм направила точно каквото усещам, че е ТРЯБВАЛО, ми дава небивал покой. Дай Боже всекиму! Няма човек, пред когото да не стои красотата на собствения му път. Щастието е в това: да го откриеш и да го следваш.
Саки: Милан е силен срещу слабите /Инте...
YouTube събира въпроси за интервю с Обам...
