В ръцете си държа нещо много интересно – една много четивна книга, един семеен сборник - това е сборникът с разкази на Бранимир Събев „Човекът, който обичаше Стивън Кинг”. В него има почти от всичко по малко – от страшна приказка до хорър, от криминално разследване до мистицизъм, от магически реализъм до готика. И всичко това замесено с таланта на разказвач, който увлича.

Прочетох всички разкази почти на един дъх. Това със сигурност не е комплимент за книгата. Но аз бързах – исках на представянето да съм прочела колкото може повече. Гарантирам, че това е книга, която може да се чете и бавно, на глътки. Жанровото разнообразие и стиловата пъстрота го подсказват.

Всеки разказ е напълно завършен, със собствена концепция, изящно изработен. Всяка история сама по себе си е интересна, а посланията и надмогват жанровата литература с дълбочината на прозренията си. Художествените похвати, използвани от автора са разнообразни и присъщи на различни маниери на писане. В това съзирам една игра, едно експериментиране, едно своеобразно забавление и интелектуален флирт с читателя.

Често герой на тези разкази е малкият човек. Този, който е изгубил посоката в лабиринта от възможни пътища. Тази залутаност го изправя пред странни избори и го довежда до абсурдни решения. Но колкото и странен да е, той е човек, един от нас и авторът му съчувства. Търси причините, довели го до кръстопът, а с това успява да даде една вярна и по младежки насмешлива оценка на времето, в което живеем.

Любовта и страстта, животът и смъртта, граничните състояния на духа – това са водещите теми в разказите. Смело размесвайки жанрови характеристики, похвати на високия литературен стил и масовите жанрове, навлизайки в дебрите на интертекстуалността Бранимир Събев извайва места и герои, които да променят деня (или нощта) ви и да ви направят малко по-различни, малко по-усмихнати и евентуално малко по-добри.